Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

- Вероятно пак има нещо спешно - каза Богомил - щом се налага и в неделята да е в управлението.
Ами, не може да се каже, че скучаем - делово отговори момчето - особено напоследък.
Докато се спускаха по “Цариградско шосе”, Богомил отново с интерес наблюдаваше задръстения от автомобили град. Пред бившия ресторант “ФЕЯТА” движението по булеварда почти спря и той имаше възможност да разгледа останалите руини от любимия на софиянци някога ресторант. Гледката беше жалка и подтискаща.
- Интересно къде ли е сега мраморната русалка, която беше в езерцето пред ресторанта - каза на глас почти на себе си той.
- Със сигурност зад дебелата ограда на някоя вила - каза полицаят - някоя мутра просто си я е харесал и си е дал заявката. Най-вероятно за двайсет, трийсет лева и бутилка гроздова мургавите братя са му я доставили. Ако разбере скулпторът , ще му стане лошо. А това е съдбата на почти всички градински скулптори. Изпариха се още в зората на демокрацията. Само като си спомня какви красиви чешмички имаше по парковете. И всичките бяха с имена. Дори паркът носеше името на скулптората. В моя квартал имаше една чешмичка с маймунка. Беше като символ на квартала.
- Знам я тази чешмичка - замислено каза Богомил - беше в градинката на Банишора. Мисля, че изчезна преди демокрацията. “Градинката с маймунката” - така я наричахме някога. Беше един чудесен парк, с много зеленина и сигурно сто годишни дървета. Като дете съм играл на топчета в него. До посред нощ, а по-късно, пред тази “маймунка”, си “чукахме” срещите.
- Значи и вие сте банишорец - нетърпеливо зарадван се обърна към него полицаят.
- Да, може да се каже, дошъл съм като малък в този стар софийски квартал и съм израстнал в него - замислено му отговори Богомил - най-хубавите ми години са свързани с него. Училище, приятели, първите гаджета... първи разочарования от живота. Да..., определено това си е моя квартал. Който сега вече мога да го нарека “квартала на спомените”...
Спикърът в колата се разписука. Момчето го вдигна и гласът на полковник Литаков отекна в купето:
- Ценов, пристигна ли Американецът?
- Тъй вярно, господин полковник - отговори му уставно полицаят - пътуваме към управлението.
- Американец, имам още малко работа, ще ме извиниш, но до половин час съм при теб. Прехвърлете багажа в “ЛАДАТА”, а ти ме изчакай в кабинета - нареди господин полковникът.
- О.К. - каза по навик Богомил - добре, не се притеснявай , ще те изчакам.
- Пусни си телевизора, тъкмо да влезеш в час с времето... Чао засега... Ценов, тръгвай към мен - гласът на Литака изпращя по спикъра и замлъкна.
- Слушам, господин полковник - каза полицаят и изключи радиостанцията.
На бавен ход и при голямо задръстване успяха да преминат жълтите павета на централната част. Като чу фамилията на полицая, Богомил си спомни и малкото му име. Антон Ценов, беше му се представил, когато го изпращаше преди няколко месеца. Сега Тони спокойно шофираше по софийските улици. Колата външно нямаше никакви отличителни белези на полицията и сержант Ценов караше “ФОРДА”, спазвайки стриктно уличното движение.
Пред управлението прехвърлиха куфара в багажника на “ЛАДАТА”, след това сержант Ценов го изпрати до кабинета и си взе довиждане с него. Богомил запали цигара и се загледа през отворения прозорец навън. Столичният град жужеше с динамиката на своето време. Чуваха се клаксони, гласове на хора, шум от безброй двигатели на автомобили. Надвесен над уличното платно, Богомил гледаше хората по тротоара. Някои бързаха, но повечето вървяха спокойно, разглеждаха витрините на близките магазини, влизаха и излизаха от тях. В кафенето на ъгъла почти всички маси по тротоара бяха заети. Бяха повечето млади хора. Пиеха на бавни глътки кафето си, пушеха и разговаряха. Направи му впечатление, че дори и тези, който бяха сами на маса, както дамата, която преметнала хубав крак, пиеше кафето си и пушеше бавно, нямаха вид на скучаещи хора. Напротив, с някакви заучени движения, тази дама пиеше кафето си, сякаш изпълняваше някакъв ритуал. Наблюдавайки я, Богомил усети как му се допи кафе. И отново, както при предишното си пребиваване в Европа, започна да прави сравнение с Америка. От няколко години властите в Чикаго разрешиха на собствениците на кафетерии да имат маси и отвън. Но те почти бяха празни. Американците бягаха вътре на климатика. Пиеха едно бързо кафе с цигара и се измъкваха... Богомил се отстрани от прозореца и отиде да загаси цигарата си. Когато се върна, видя, че дамата също гасеше своята цигара. Тя стана и хвърли пластмасовата си чашка в близкото кошче и с равномерни движения закрачи по тротоара. Имаше хубава, стегната походка...
- Ей, Американец - не беше чул кога бе влязъл Литака - какво си се надвесил, да не би да видя някоя хубава жена?
- Позна - обърна се към него Богомил и направи крачка. Срещнаха юмруци по боксьорски като на ринга и се прегърнаха.
- Как пътува, учудвам се, че успя да намериш билети - каза, сядайки зад бюрото си Литака - все още е туристически сезон.
- Не знам, може би случайно, а може би и да има допълнителни полети - седна срещу него Богомил - как е при теб?
- Не питай, защото трябва да ти отговарям - облегна се уморено полковник Литаков - давай да ходим да хапнем някъде, че умирам от глад. Не съм закусвал дори днес. Измъкнаха ме рано, рано в четири часа... Да отидем в механата на тренера или предпочиташ някъде другаде? Можем да се обадим и на Славчето, докато отидем тя и баница ще направи сигурно... Ама не ми се пътува в трафика до “МЛАДОСТ”. След един час имам да направя едно свиждане в болницата, така че не си заслужава да блъскаме до “МЛАДОСТ”. Уморен ли си? Като те гледам, по-свеж си от мен, макар че си прелетял океана.
- Чак уморен, не бих казал... но определено имам нужда от една хубава ракия.