Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

Един ден на Джон Кенеди баща му ми казва - бай Кръстьо, да отидем на лов за лисици. Мисля си - това е празно занимание за ловец като мен, да бяха поне слонове. Примолиха се, обаче, големците на Америка и склоних. Съгласен съм, казвам, но искам да си подготвя оръжието. Трябва ми ковачница за една нощ и никой да не гледа какво правя. Разтичаха се веднага и ми предоставиха всички работилници на автомобилните заводи в Детройт.Стиснах зъби и цяла нощ ковах, ковах, ковах и изковах един пирон. Сложих го в чорапа, за да не го открадне някой и тръгнах из специализирания пазар за сухи чушки да търся оръженосец. Гледам тук, гледам там - всички американци лабави. Времето върви, а подходящ човек няма. Вече се бях отчаял и що да видя - един носи окуцял кон на врата си и ме гледа като въртоглав капитановчинин. Спри - му нареждам - ти българин ли си? Той хвърли коня, остави четирите чувала със сухи чушки и ми отговаря - ’ми к’ъв да съм? Тръгвай с мен веднага - му заповядвам - или цяла Америка ще те арестува! Бах мама му, казва, бате, бях спазарил да пренеса тоя кон и сухите чушки на двеста и осем километра за добра надница, откъде ми се домъкна на главата такъв идиот като тебе, та да остана гладен. Викам му - идвай бе, колкото и да си глупав, ще изядеш повече, отколкото тежи тоя кон. Тръгна момчето, обаче залита, не е свикнало да ходи без товар на гърба си. Ходи, спъва се, по едно време докачи четири кубика дърва метровки за огрев, понесе ги и му се оправи походката. Стигнахме при на Джон Кенеди баща му и му казвам - и какво правим сега? Аз съм готов за тръгване, а ти още не си се обръснал! Той гледа гузно и пита - какво има в тая камара дърва, та се движи? Наше момче, отговарям, перничанче, ще ми бъде оръженосец, а ти не се повъртай, отивай да се бръснеш и по-бързо, че ще ни хване жегата!
Най-после се извлякохме. Отпред коли, по средата коли, отзад още повече. На Джон Кенеди баща му ме пита, разбира се, уважително - може ли, преди да отидем на лов за лисици, да посетим едно културно мероприятие? Добре бе - казвам - тъкмо ще видя колко ви е културата. По едно време усещам - музика. Всички коли спират - и предните, и средните, и останалите в прахоляка отзад. В далечината се чува глас - мамка ти, не можа ли да спреш още по-изведнъж, вече имам един зъб по-малко и две аркади повече! След последвалите изстрели виковете стихват. Слизам от колата и гледам - ние сме на американски селски събор. Навсякъде народ, яде захарен памук и се е оплескал до ушите. Сергия до сергия, продават американски свирки, различни подробности и вълнени чорапи. Пробивам си път през народа и един ми казва - ало, не се бутай! Марш оттука бе, му викам, на мен ли забележка правиш? Ще те взема под мишница и ще те хвърля в барата! Жена му се умилква и моли - хвърли го, бай Кръстьо, дошъл ми е до гуша, само забележки прави и въобще не забелязва колко съм забележителна тук-там. Аз веднага забелязах някои забележителности, изхвърлих го, стана скандал, дойде селският шериф и ми казва - бай Кръстьо, не трябваше да хвърляш в барата погребалния агент, ако се удави, няма да има един ковчег кой да ни скове. Викам му - мани се оттука, че като ти взема пищова, ще ти го нарисувам на челото няколко пъти! Ще мрете на групи и ще се копате в бракувани вагони от БДЖ!
Подви си той опашката, аз помъкнах погребалната агентка и що да видя - буковската духова музика, свири и хвърля плюнка като разгонена магарица. Те пък пристигнали в Америка на турне по сватби и събори. Свирят мощно, а американските моми и момци играят дайчовото. Хванах се и аз на хорото и казвам на момците - абе, некадърници, вие хоро ли играете или се клатите по вятъра? На какво ви учат в училище? Я натиснете със сърце! И като заподскачах - местните американски моми ще се избият коя да се хване до мене. По едно време съобщават по радиоуредбата - бай Кръстьо, на Джон Кенеди баща му пита, ще обичаш ли да дойдеш при сергията на кебапчията и да си дадеш разпорежданията, че са им изтръпнали краката от чакане. Качих се на дуда насред мегдана, помахах с ръка, че идваме и повлякох погребалната агентка да търсим кебапчията. Гледам тук, там, на едно място пише “Макдоналдс”, цяла тълпа кебапчии пекат кебапчета, тичат напред-назад, в бързината се прескачат и се псуват. Като ме видя, на Джон Кенеди баща му от притеснение запали цигара откъм филтъра и ме пита - бай Кръстьо, кажи колко кайма да наплескат тия олигофрени върху скарата? Помислих, помислих, пак помислих и отговарям - ей, трябва да има материал. Оръженосецът се обажда, че не е гладен и да не го смятаме. Гледам го - не е ял още от шестгодишен, ясно е, че се притеснява и казвам - Макдоналд, я нахвърляй догоре една тенджера е от ония, големите. Той ме поглежда потресен и мрънка - ако напълним такава тенджера догоре, няма да може да я носи даже трети американски флот. Пълни бе, му казвам, оръженосецът ми е от пернишко, носи и на бой, и на товар, ако трябва ще носи на гърба си целия трети американски флот. Не ме подведе нашето момче - събраха се много хора, задигнаха тенджерата на гърба му и като я повлече, можеше да я достави чак пред централата на ООН. Ние напред с колите, той по нас с тенджерата. Мине се, не мине и вика отзад - айде по-бързо, така мирише на кебапчета, че се задушавам от вълнение. По едно време на Джон Кенеди баща му извика - стоп! Те тука са лисиците! Спряхме, последните коли от колоната пристигнаха следобед, разтоварихме тенджерата с помощта на две племена местни доброжелателни индианци и седнахме уж да ядем, обаче пак си натиснахме на пиене. Оръженосецът ми от пернишко казва - аз не съм гладен, само ще замезя. Кебапчетата двойни, големи колкото малък крокодил, броих му до седемдесет и второто и се отказах. На Джон Кенеди баща му вика - леле, бай Кръстьо, това перничанче колко ли щеше да изяде, ако беше гладно? После разговори, разговори, погребалната агентка пие, мези и ме хвали - бай Кръстьо, имаш идеални мерки за ковчег. Просто си  роден за манекен на погребално бюро. Ако и отвътре си толкова красив, колкото и отвън, ще стана най-щастливата погребална агентка на Америка. Викам и - седни си на задника, защото после дълго време няма да можеш. Тя се усмихва игриво и ме закичва с босилек. После пак ядене, пиене, буковската музика с нас, хора и ръченици. На Джон Кенеди баща му ми казва - ей, бай Кръстьо, притеснявам се за фолклора. Тия, младите, не спазват традициите, увличат се по западната култура и това, което ни е завещано от българските ни прадеди, полека-лека ще изчезне.След време в Америка ще има само джаз, рок и магарешко тръне. Така и стана - американците вече са забравили българския си корен, хоро играят само пенсионерите и малко американци помнят, че са българи.
По едно време, тъкмо бяхме побеснели, на Джон Кенеди баща му, нали си е наше момче и се обажда, когато не трябва, ми казва - бай Кръстьо, окъсняхме, дай да се извърнем да спим, а утре ще ловуваме лисици. Какво! - изревавам аз - при толкова пиене ще допуснем някой да спи! Да се изрине цялата кочина и всички заспали говеда да бъдат събудени! Не сме на помен при дедо, тука искам бири и музиката да свири! Ела бе - казвам на диригента на буковската музика - свирете здраво, че ще ви обърна мундщуците наопаки като свински черва за суджуци. Погребалната агентка подскача от радост и ми казва - такава веселба не съм виждала, няма начин някой да не се отрови от пиене. Веднага ще му скроим ковчег!
Бутам я настрани да не ми пречи на преглъщането и обяснявам на всички - сега пием, а когато стане най-тъмно, тръгваме на лов за лисици. На Джон Кенеди баща му ме пита - бай Кръстьо, как ще виждаме в тъмното лисиците? Присъстващият агент на КГБ му отговаря вместо мен, че съм номер едно снайперист с прашка във Варшавския договор. Оттук - казва - бай Кръсто може да уцели врабче в Египет. Аз мълча скромно, пия бира и гледам дали има още. И изведнъж стана достатъчно тъмно. Всички се лутат, не знаят къде им е пиенето, моята погребална агентка от страх се хваща за мен и повтаря - или с теб, или в гробищата. Айде, майната ти - отговарям й накратко - изправям се в тъмницата и казвам - тръгваме да изловим тия лисици. Всички се вайкат от страх, аз се усмихвам спокойно, ама защо се усмихвам, като никой не ме вижда, и аз не знам. Строй се! - заповядвам, всички излизат от околните шубраци и се промъкват недоверчиво. Аз и перничанчето - им казвам - отиваме за лисичи кожи, а вие, щом ви е страх, стойте тук да пазите кебапчетата. Излизаме на поляната и гледаме - хиляди лисици, щурат се насам-натам, светят им очите и се осветяват една друга. Зареждам пушката с пирона, прицелвам се и щом някоя мине покрай дърво, и заковавам опашката. Оръженосецът веднага тича с тесла към нея, тя от страх започва да се дърпа и се дърпа, докато се изскубе от кожата си. Перничанчето вади пирона с теслата и ми го доставя незабавно. Колко хиляди километра пробяга, не знам, добре че си е гламав и носи на всичко. Аз незабавно зареждам и заковавам следващата. Ей, много лисици има в Америка, напълних гората с кожи. По едно време погребалната агентка се загуби в тях и после едвам я намерихме. Отгоре на всичко американските лисици надарени -  имат по няколко кожи. Разсъблякох ги всичките. Като съмна - гледка: из цялата гора се разхождат голи лисици. От срам избягаха и се скриха в дупките си. Раздадох на местните добронамерени индианци по една кожа да си направят яки на балтоните, натоварихме празните шишета в деветстотин камиона и си тръгнахме. И стига толкова, че ми омръзна да разказвам за тия лисици.

- Бай Кръстьо, това е много поучителна история. Трябва да издадеш ловно-рибарски учебник, та всички да знаят за твоя метод. Така до следващата година на лисиците им поникват нови кожи и пак стават за лов. А какво направихте с останалите лисичи кожи?
- На Джон Кенеди баща му ги продаде на шотландците да произвеждат от тях малки опашати гайдички. Сега, щом се роди шотландче, веднага му дават гайдичка и в Шотландия, вече не могат да си чуят приказката от скърцане и скрибуцане. А наздраве!

Давид
специално за вестник "България"