Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

- С шопска салата - нахили се Литака - ставай, наблизо има една малка механичка, само сме за там. Да хапнем, след това да прескочим да видя госпожа Тончева и после директно за “МЛАДОСТ”. Славчето сигурно е завъртяла някой специалитет. Много се зарадва, като разбра, че ще идваш.
Като чу ТОНЧЕВА, Богомил едва не подскочи. С мъка се удържа да не попита дали не става въпрос за Бетина Тончева. Мислено се успокои, казвайки си ”ТОНЧЕВИ - много, но може би Бетина Тончева бе една...” Докато пътуваше в самолета, си налагаше да му е безразлично дали ще има време да чуе или види госпожа Тончева. Така бе казал и на Краси, когато тя му каза да я поздрави. Да, ама нещо трепна в него и дори погледна стола в кабинета. Интересно, тук я видя за първи път и сега пак тук се сети за нея. Имаше някакво странно преплитане на пътищата им...
- Хайде, дърпай юздите - затвори едно чекмедже Литака и метна ключовете в джоба - имаш много поздрави от ИТАЛИАНЕЦА, отиде да обиколи роднините из България. Ще се върне за погребението. Зарадва се като разбра, че ще дойдеш... Савата май ще ни събере всичките. ЧОНАТА, старият тренер, и той се обади да пита в колко часа е опелото.
Приказвайки, излязоха на улицата. В една близка пряка Богомил видя над тротоара да виси малко буренце. Метална табелка във вид на стрелка показваше посоката. “БЪЧИ - 47” пишеше на нея. Влязоха през входната врата на кооперацията и по дълъг коридор я преминаха, за да излязат в заграденото междублоково пространство. Точно насреща се виждаше малка къщичка. Измазана в бяло и с красиво подредени пред нея различни по големина бурета, които служеха за цветарници. Голям плочник опасваше цялата къща. Личеше, че къщата е запазила първоначалния си вид. Над старата входна врата имаше същия надпис, БЪЧИ - 47. Още щом влязоха, срещу тях се изпречи едър мустакат мъж. От разстояние личеше, че насреща е собственикът.
- Каква чест, полковник Литаков в механата на Бъчи - доволно усмихнат потриваше ръце мустакатият - гледам и не вярвам.
- Гледай да повярваш по-бързо, защото искаме да хапнем - плесна подадената му ръка Литака.
Настаниха се на една от четирите маси. Бъчи, както почти се представи мустакът, си беше спретнал едно много приятно заведение в тази къща. Имаше две стаи с по четири маси. Врата отвеждаше в кухнята, а в страни от нея имаше малък бар. Но ако се съдеше по рафтовете около него, беше добре зареден. По стените имаше стари снимки в също така стари рамки. На няколко поставки на стената се виждаха предмети от миналото. Тежка ютия за гладене, стар кафеник, емайлирана кана с няколко подобни чашки, поставени на домашно плетени покривчици... огледало с поставка за кърпа за бърсане на ръце...
- Това е къщата на родителите му - забелязал, че разглежда с интерес, му обясни Литака - той също е живял и отрасъл тук. Водил е война, за да успее да я запази.
- А няма ли проблеми с живущите наоколо?
- Докато им плаща сателитната чиния на покрива и издържа чистачката, няма да има проблеми.
Богомил си поръча кебапчета с гарнитура боб и лютеница. Но разбира се, първо шопска с гроздова. Литака наблегна на една мусака с бира. Всичко беше много вкусно. Бъчи се запозна с Богомил, разказа му набързо за къщата и перипетиите, през които е преминал, за да я запази. Показа му снимките на родителите си и неговия ученическия бележник от четвърти клас.Той също беше в рамка. Каза, че го пази, защото е уникален. Беше изписан от горе до долу с двойки. Дори и оценката на поведението му беше (слаб 2). Годината беше 1958.
...Взеха си довиждане с Бъчи, който ги покани да дойдат пак. Каза, че искал да почерпи, но да не бързат, както сега. Не обещаха, но благодариха за поканата. Качиха се в ЛАДАТА и потеглиха към болницата. Литака си погледна часовника.
- Добре се движим. Обещах на доктора, че ще мина в четири - каза той, въртейки волана и се намести в колоната автомобили - няма да се бавим, той и без това лекуващият лекар не разрешава да я безпокоим.
- Тази демокрация отвори май много работа на полицията - подхвърли Богомил.
- Ами, да ти кажа, прав си.- с неохота започна полковник Литаков. - Както виждаш, сам си стигнал до това заключение. Без да ти се оплаквам, ще ти кажа, че полицията буквално е затрупана. Престъпността е толкова голяма, че усещаме липсата на професионалисти. Но това е преодолимо. Кадри се създават. Но има много други причини, които карат това министерство да боксува. И една от тях е, че престъпниците вече са и в редовете на полицията. Разминаваме се по коридорите и не знаем вече кой кой е. Всеки се съмнява във всеки. Ето и този случай, който поех по молба на един адвокат, близък на жената, при която отиваме. Отвлекли детето и. Това е един много печеливш “бизнес” напоследък, в който сме установили участие на полицията... Но това е дълга тема за разговор... Пристигнахме.
Литака паркира автомобила и извади джиесема си. Набра номер и зачака.
- Здрасти, докторе, долу съм - каза той - разбира се, ще бъда кратък. Как е госпожа Тончева? Чудесно... благодаря ви.
- Американец, тук ли ще ме чакаш - каза полковникът и отвори вратата. Слезе и се обърна към Богомил - знаеш ли, ти си я виждал тази жена в кабинета ми. И съм сигурен, че не си я забравил. Беше си глътнал граматиката тогава.
- Не, не съм я забравил - след кратка пауза каза Богомил и веднага добави - мога ли да дойда с теб... бих искал да я видя.
Полковник Литаков се спря и изгледа учудено и странно Богомил, но след това на лицето му бързо изгря усмивка. Личеше му колко трудно сдържа напушилия го смях.
- Искаш да я видиш...?!.- повтори той, овладявайки трудно смеха си - Добре, но ... мисля, че може да се разочароваш. Тя със сигурност няма да e същата онази секси дама, която видя в кабинета ми. Все пак е в болница и доколкото знам е била много зле... Но ако настояваш... тръгвай, мисля, че няма да я изненадаме.