Поезия - Людмила Билярска

Людмила Билярска

Людмила Билярска

Ще бъдем Небето пак е същото, Любов - карминено, седефено и зряло. Пулсиращо, изпълнено с живот. С листа от рози. Взрив. И розов хаос. Това е знак, че някой бди над нас. Над двама ни. Над светлата ни обич. Самотна - тук, а ти самотен - там, ще бъдем ли? Дали ще се отрони над нас онази дивна красота - от виншнев цвят и плисък на камбана?... Венчани ще запалим ли свещта докоснали я в изгревната рана?... Послушай ме, Любов, какво реших, ще бъде дар за теб и за лазура - на този къс над мен - седеф в кармин, със пулса си извезвам - Да! Ще бъдем!	Там е сърцето ми... ... където розите разпукват в пътна прах... Познатата лозница от раждане е сгърбена. На двора има маса и пейка под чинар. И портичката с кръг от телче е овързана. Където късат плод с напукани до кръв подпухнали и тъмни, благословени длани. Където гъсто вино мъжът отпива пръв. И до котлето медно се кипри потна кана...

Рай по сенокос Като че раят е разтворил порти - дъхти на билки, свежест и миро. В задъханата гръд пълзи покоят. Унася ароматът на сено. Умората до капка се оттича. Мъжете са заслушани в нощта. Забравили за съсъка, приличат на кротки малчугани след игра. А крайщникът се спича във торбата. Не сещат глад сред дивния омай. Ще мислят, ще подремват до зората, когато пак с откос ще стелят рай.	Откакто свят светува... Защо жената без насита, неспирно за любов жаднее и иска повече, и още? И може ли да я сбере? Защо е тази дива жажда? Какво покълва точно в нея, когато ослепяла тръгва да покорява върхове?... И вярвайте, че е привидна примирата й до затишие. Щом погледът Му поразрови закротналия се вулкан, готова е да се взриви. Да го обсебва. Да обтича. Помита всичко в своя устрем, прегазвайки и грях, и свян. Не чакайте от нея прошка, ако ломите любовта й. Сестри, приятелки, другарки - се мразят със безумна стръв, когато Той е точка в пътя им. Когато е един върхът им... Излишно е. И си спомнете - той винаги избира пръв.
Октомврийска луна Появи ли се, скитнице? Цял септември се губиш. Сто писма ти изпратих - със адрес, без адрес. Всеки ден и небето ти нанизваше думи. Все очаквахме с него да изгрееш и спреш. Деликатна на изглед и прости - своенравна. Всеизвестна си, драга - волева до откат! Да останеш с небето за какво се отказа? То се сви и изписа въпросителен знак. Ето, пак си зад хълма - пълнолика и бяла. Преизпълнена с прелест, елегантна докрай. С теб е празник, повярвай. И те моля не бягай. Ще те снимам. Не тръгвай! Срещу светлото стой...