Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

Жалко, че няма никакви пари, с които поне да си купи билетите... Като си каза за парите и си спомни пълния найлонов плик с банкноти. Парите от апартамента, плюс пет хиляди от скромните осем хиляди от спестяванията. И сега виждаше двете ръце от задната седалка на полицейския автомобил как поемат пълния плик с пари. На едната ръка имаше пръстен с червен рубин. Странно, но го беше запомнила... А парите на баба Роза си стояха така, както ги бе донесла. Не смееше да ги пипне. Тя беше жива и на нея сърце не и даваше да се докосне до тях. Не мислеше въобще за тях, все едно ги нямаше... А дали не беше опасно да стоят в къщи, дали не е по-добре да не ги внесе в банката. Но тогава трябва да ги преброи... да развърже бохчичката... Божке, трябва да реши. Или както са да ги остави в Кети, пък един ден... Заспиваше, усещаше се уморена. Мирко отдавна спеше... Надигна се и лениво се просегна към дръжката на скрина. Извади нощницата си и я остави на леглото. Дръпна ципа на полата и тя се смъкна в краката. Свали блузката и сутиена и зацапа с босите крака по бикини към банята. Усети колко много и се спи... ” Никаква вана, Бетинке, измивай си зъбките и в леглото ...” - вече в банята, си каза почти на глас.
...................................
Още като намери адреса в квартал “Иван ВАЗОВ”, Мишо веднага позна къщата и гаража, в който преди няколко месеца прибраха пикапа след онази дъждовна и доста напрегната нощ. Набра телефона на Силвето и тя скоро се показа на стълбищната площадка.
- Остави я там, това е нашето място - провикна се към него тя - само я качи малко на тротоара, че улицата е тясна.
Мишо паркира и след малко натисна дръжката на оградната врата. Премина през широката циментова площадка и се качи при Силвето, която го очакваше. До нея красиво русо момиченце я държеше за ръка.
- Здравей, как си - стисна ръката и Мишо.
- Ами, как ... нали знаеш, трудно се приема - сдържано, все още с много болка пророни тя - влизай.
През широко антре влязоха в една стая, която вероятно беше като всекидневната или може би хола. Старички, но запазени мебели се виждаха наоколо. Маслено платно, портрет на възрастен мъж с очила, в костюм под реверите, на който се виждаше неизменната верижка на джобен часовник, напомняха за своето време. Тежката резбована рамка също бе издържана с времето си. Мишо веднага долови атмосферата на стар фамилен дом, устоял на времето. Беше уютно.
- Заповядай - посочи му Силвето кожения фотьойл от голямата гарнитура до стената - седни и кажи какво да те почерпим. Не ти предлагам, защото мисля, че се досещаш, че има всичко.
- Една студена бира - каза Мишо, без да се замисля - на тази горещина ще ми се отрази добре.
- Добре. Но ще налея и по едно “ДЖОНИ”, да отлеем за Кубрат. Той винаги е пил уиски. И в заведението, и тук... с изключение на онзи ден...- Силвето не се доизказа, Мишо усети, че нещо заседна в нея... имаше защо, вероятно все още всичко е пред очите и.
Преди два дни тя му се обади и помоли да се видят. Предложи да отиде в дома и. Каза, че иска да разговаря с него. Мишо прие, без да се замисля. Знаеше, че темата ще бъде около Кубрат и убийството. На погребението се видяха за малко.Тогава тя беше много съсипана от случилото се. Дори и сега намираше разлика между онази весела вечно засмяна съдържателка на кафе”СИЛВЕРАДО” и жената, която го посрещна сега. Беше леко отслабнала, не носеше никакъв грим, а лицето и беше сериозно. Въпреки това тя си беше доста хубава. Даже небрежно завързаната коса на тила и я правеше естествена и мила. Но по всичко личеше, че носи траура вътре в себе си. Кубрат никога не говореше за нея. Но вероятно двамата са се обичали много.
- Ето студената бира - сложи един “БЕКС” пред него Силвето и това не го нзненада. Това беше любимата бира на Кубрат - и по едно “ДЖОНИ”. Хриси, донеси, майче, купичката с ядките... на барчето са.
- Добре, мамо - чу се от другата страна и след малко русата сладурана се появи с кристална купичка, пълна с микс от различни ядки.
- Не знаех, че имаш дъщеря - наблюдавайки как пъргаво и кокетно остави купичката момиченцето, каза Мишо - ще стане голяма хубавица. Мисля, че ти е взела очите, дори ако не се лъжа, дори и нослето е на мама.
- За очите, горе долу, да... но иначе е цялата на баща си. Не забелязваш ли, дори и трапчинката на брадичката му се е заформила вече - прегърнала детето между коленете си, каза Силвето - вгледай се по-добре и ще се увериш.
Мишо се вгледа, само че в майка й, не разбира ли това, което каза тя. Дори се притесни от намека, че познава бащата на това хубаво дете.
- Виждам, че не знаеш - поклати глава Силвето - мислех, че на теб ти е казал. Знам, че ти беше от доверените му хора, имах чувството, че е споделил с теб. Страхуваше се за нея, затова не искаше да се знае, че има дете. Много я обичаше... - очите и се навлажниха.
Тя стисна клепачи и замълча. Мишо усещаше колко и е трудно да спре сълзите. Тя не спомена името му, но той разбра, че това хубаво детенце е дъщеря на Кубрат - “МАЛКАТА КОБРА” или “ЛИСИЦАТА”, прякори, които ще останат в хрониките на вестниците.
- Не ми е казвал. Той е знаел най-добре и мисля, че е много прав. Това трябва да те радва, защото той наистина я е обичал много.
- Така е... но за съжаление...- тук сълзите и прокапаха, защото и тя обичаше много бащата на своето дете .
Силвия вдигна чашата си и няколко капки паднаха на килима. Мишо също отля мълчаливо. Казват, че точно в този момент, когато капките политат надолу, образът на покойния изплува пред теб. Наистина, Кубрат просветна в съзнанието му със своята противоречива личност, която преследваше целта си, знаейки нейната цена.