Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

До теб...

Разказвай ми. Обичам да те слушам.
Припомняй ми легенди и истории.
Гласът ти, като в люлка ме полюшва.
Докосваш ме с приятните си спомени.
Нали сме расли на съседни улици.
Навярно сме се срещали случайно.
Там, някъде. Сред пъстрата навалица -
в неделите сме чували камбаните.
Вървяли сме насреща в тихи паркове.
Или през ред били сме нейде в киното.
Светът наистина е много малък.
Тъй бързо се изнизват и годините.
Животът ни е разпилял нехайно.
Като прашинки ни разсипа времето.
А, в София звънят все тъй камбаните.
Далече сме от тях. И от неделите.

Като дете в очите ти се вглеждам.
Това, което казваш е красиво...
Гласът ти топли, Обич моя нежна.
Две твои думи в мене се разливат...

Раздавай с шепи

На сина ми

И нека да ти кажа отсега -
с това сърце човешко и голямо,
ще бъдеш често странник неразбран.
И рицар без доспехи и без броня.
И често зарад него ще береш,
онези плодове на вкус горчиви...
Понякога през тръни ще вървиш.
Не се плаши и само не унивай.
Ще гледаш отстрани на шумен пир,
във който сам принесъл си блюдата.
От твоята човечност ще отпиват.
Поклони не очаквай във отплата.
Понякога ще бъдеш уморен.
Неравното по пътя изтощава.
Не вдигай бяло знаме като в плен.
Изправяй се и просто продължавай!
Раздавай с шепи свойта доброта.
Утеха подари на безутешни.
Земята е кълбо и затова -
със сигурност доброто ще те срещне.

Закономерно

Тревата точно там е оцеляла -
където е утъпквана с нозе.
Студът връхлитащ не е изненада
за мачканата, сгъната одве.
За тази дето всеки ден възкръсва,
от нищото, изтръгвайки живот.

Тя зеленее, болката оттърсила.
Страдалницата - пак започва от...