Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

За празниците посетих България. Първо гостувах на най-близкия ми приятел. С него бяхме седяли пет години на един и същи чин в полиграфическия техникум. Приятелството ни надхвърляше учебните занимания. Ние споделяхме всички младежки дерзания и мечти. Между нашите ранни политически възгледи нямаше дори оризова хартия разлика. За мен лично, тогава времената бяха много трудни. По различни причини понякога бях принуден да търся подслон в дома на моя приятел. Родителите му знаеха всичко за мен и ме приемаха като техен син. Както при всяка среща ние си спомнихме за ученическите години и всичко, което се случи с България от тогава до сега. По едно време споделих с моя приятел, че съм взел час за четене в Комисията по досиeтата. Тогава той стана, отиде до бюрото си и ми поднесе с нескрита гордост един документ, който удостоверяваше, че не е бил доносник.
На другия ден, аз бях първият посетител на читалнята на Комисията. Вежлива служителка, след като ме накара да подпиша няколко документа, ми предостави “Първия том”, посветен на моя милост. Открехнах зелената корица на папката, носеща моето име, като криех с мъка вълнението си. Авторът на първия донос носеше псевдонима “Вихрен”. Агентът започваше с изречението “Моят син (следваха трите имена на приятеля ми от предишната вечер, неговата дата и място на раждане) има съученик, който...” В продължение на няколко страници, “Вихрен” описваше методично факти, които никога не съм крил от никой. Според него аз бях “тактичен, умен, но прикрит младеж”. Агентът запознаваше обширно съответното управление на ДС с моята биография. Баща ми с българо-френски произход заминава на специализация за Париж, когато съм бил на шест месеца и не се завръща. Майка ми изоставена си излива разочарованието върху мен. Колкото повече съм възмъжавал, толкова повече растяло моето желание да се запозная с баща си. Описанието беше точно и вярно. Не разбрах и никога няма да разбера защо беше направено, понеже агентът “Вихрен” вече не е между живите. Заобръщах трескаво страниците на папката. Върху всяка една от тях пишеше “строго секретно”. Личният ми картон носеше псевдонима “боксьора”. ДС беше завела дело срещу мен, без аз да знам нищо за действията и.
Отначало бях таксуван за “неблагонадежден елемент”. След влизането ми в Трудова повинност, Военното контраразузнаване беше издало заповед за проучване на “вражеския елемент” Божидар Чеков. Доказателствата, събирани от доносници бяха предимно писма, между които две от сестра ми, родена във Франция. Те не съдържаха абсолютно нищо, освен новини, засягащи природата, настроението или празниците. Въпреки това органите, които бдяха над мен, ги бяха снимали, превели и закопчали несръчно в папката. Един пълничък и кривоглед ефрейтор следял всяка моя стъпка. В многобройните си доноси до ВКР той предупреждава, че се държа “много предпазливо”. Ефрейторът сигнализира още, че посещавам често бюрото на капитан Николай Желев. Там ние сме обсъждали “въпроси, засягащи западната култура”. Желев въпреки униформата, беше човек със заразително чуство за хумор. Той ми помагаше и ме насърчаваше да пиша. Капитанът искрено се радваше на журналистическите ми успехи. С много упоритост, освен в Трудово дело, аз бях успял да публикувам материали във вестниците Народна армия, Народна младеж и Вечерни новини. Днес Николай Желев е собственик на най-тиражирания вестник “3-та възраст”. Журналистическите ми изяви по време на военната служба ми позволиха да общувам с множество висши офицери. Всички те бяха членове на БКП. В папката с доноси не срещнах нито един документ, подписан от някой от тях.
През това време органите на ДС са останали абсолютно безчувствени към моите литературни постижения. Дори титлата ми на републикански юношески шампион по бокс не е могла да отклони вниманието им от моята подозрителна дейност. През лятото на 1967 година тяхната бдителност се увенчава с успех. Аз съм “засечен” в къмпинга на Слънчев бряг, в компанията на 3-ма френски младежи. Арестуван от бургаски милиционери, аз давам писмени показания за извършеното от мен прегрешение. Четиридесет и две години след това събитие, аз намерих в папката спокойното ми изложение, че показвам на моите френски приятели най-хубавите места на страната. Между другото подчертавах, че те са докери и членове на френската компартия. Моята ранна евроинтеграционна дейност беше изтълкувана от ДС като подривна. Без да ме предупредят, нейните командири издават заповед за ненапускане на територията на НРБ за 5 години. Тяхното решение доказва, ако е необходимо, че ДС беше държава в държавата. Тя издаваше присъди без знанието и участието на адвокати, съдии и магистрати. За нейните действия имаше ограничен брой противодействия. Аз се докоснах до едно от тях, но не се възползувах от него.
През зимата на 1964 година, бях на лагер школа с отбора на Спартак в Боровец. Един ден, след вечеря излязохме на разходка. Валеше сняг и ние влязохме в едно от малкото заведения, разположени в центъра на станцията. Там за първи път видях “джу-бокс”. Музиката беше вълшебна. На мен ми се дотанцува. В заведението имаше само едно момиче. Въпреки че беше обкръжено от няколко момчета, аз се доближих до нея и я поканих да танцуваме. Тя прие. Когато музиката свърши, аз я изпратих до нейната група и се върнах на мястото си. Приятелите ми прошушнаха, че съм танцувал с Людмила Живкова. За мен, тя не беше достатъчно красива, за да я поканя втори път.
В общи линии, аз бях младеж със самочуствие. По време на купони или екскурзии моите вицове и песни веселяха компанията понякога до зори. Дълбоко впечатлен от саможертвата на Левски, гения на Ботев и волята на Вапцаров, аз си въобразявах, че все пак всичко е възможно. От кирката, която ми зачислиха в Бухово, до поредицата откази за пътуване в чужбина, аз разбрах, че за мен действат закони, различни от тези за другите младежи. Квартирата ми в София беше обискирана два пъти. Обграден от милиционери, аз посетих по принуда няколко пъти “Московска 6”, за да давам показания за въображаеми контакти с чужденци. Така с течение на времето у мен се роди непримирима жажда за справедливост, равноправие и свобода. Но аз не исках в никакъв случай да свърша като Сашо Сладура. Физическата ми подготовка беше отлична. Граничарите можеха да стрелят, но с подковани обувки те не можеха да тичат по-бързо от мен. Останалото зависеше от един, който е над всички нас. Той стоеше високо, над подлостта, над лицемерието, насилието и страха. От него зависеше на кой и кога му е дошло времето. Аз му се молих много и до днес съм убеден, че ме е чул. От “Втория том”, съдържащ доносите на агенти, които са ми гостували в Париж, става ясно, че те съвсем не са били убедени, че точно така съм се докопал до Франция.
В Париж вратата ми е била отворена за всички българи, без изключение. От студентската стая, до вилата, в която живея днес, всички мои сънародници са били добре дошли. Никога не съм предполагал, че органите на ДС ще продължат да ме преследват на две хиляди километра от София в продължение на 20 години! В класифицираните фишове на “Втория том” аз съм идентифициран като “Беглецът”. Дълга върволица от агенти с псевдоними: ПРЕСЛАВ, ДИАНА, КОВАЧЕВ, АЛЕКСАНДРОВ, НАЙДЕНОВ и други, надарени с болно въображение, са ме клеветили безпощадно. Един описва как хвърлил книгата на Георги Марков, подарена му от мен, през прозореца на колата си, на връщане през Италия. Друг докладва, че съм работел за френската полиция. Трети, подписал се със собственото си име, тича да докладва, че е предпочел да не ми се обади изобщо, за да защити интересите на НРБ. Въпреки това той предава на милицията името на моята приятелка, която го помолила да ми донесе поздрави от нея.
Под псевдонима ДРАГАН аз разпознах най-прочутия наш рефер по бокс. През осемдесетте години, Френската федерация ме покани да превеждам “лекциите” на известния теоретик. В уречения час, аз заобяснявах на френските боксьори театралите жестове на българския специалист. По всичко личеше, че нашенецът никога не бе кръстосвал ръкавици истински. Някои от присъстващите започнаха да му се подиграват. Това не попречи на българския научен работник да си пъхне в джоба плика с банкноти, който президентът на френската федерация му подаде. По време на разходката, която му организирах, забелязах, че историческите паметници изобщо не го интересуват. Той ме питаше само за площад Пигал и цените на мадамите там. В неговия донос открих, че носителят на една камара декоративни звания : доктор, професор и академик е описал жилището ми като продавач на недвижими имоти. От благодарност към гостоприемството на тогавашната ми съпруга, той я беше разсъблекал писмено. Откровено казано, въпреки клеветите на агента ДРАГАН, не бях аз този, на който реферът беше навредил най-много. В семейството на бокса всички знаеха, че той манипулира жребия в Олимпийските и Европейски турнири за лични облаги. С тази си дейност, българското съдийско величие съзнателно провали спортната кариера на значителен брой надеждни боксьори. В края на краищата, той бе свален позорно от президентското място на Европейската Боксова Асоциация, благодарение на мощната Руска федерация.
Последният документ от Втората папка на ДС, издаден към 1987 година, беше заповед за моето вербуване. По това време част от посетителите ми в Париж искаха настойчиво да разберат кой е БОРЕ ЧЕСТЕМЕНСКИ. Прочитайки техните доноси аз научих, че въпреки положените усилия, те не бяха разкрили най-важното. БОРЕ ЧЕСТЕМЕНСКИ и аз бяхме едно и също лице. Това беше псевдонима, който ползувах в публикациите на най-голямата антикомунистическа организация в странство, ръководена от Ценко Барев. Пазачите на тоталитарната система ме бяха изтървали още веднъж. Този път завинаги.

Божидар Чеков
материал на emigrant-bg.com