Делник мой, свети ми още

Известният български поет и писател Камен Васевски отбеляза наскоро своя 75 годишен юбилей. По този повод вестник “България” има удоволствието да ви запознае с някои от най-новите му стихотворения, събрани в книгата “Делник мой, свети ми още !”, издадена в София през 2010 г. от издателство “Български писател”.
Камен Васевски е роден на 13 февруари 1935 г. в с.Крушаре, Сливенско. Има висше икономическо и висше журналистическо образование. Доктор е на филологическите науки, член на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските журналисти. Автор е на близо четиридесет книги - поезия, проза, изследвания, публицистика, спомени. През 2006 г. Литературен клуб “Алеко Константинов” представи стихосбирките му “Ти разреши да те обичам” и “Октави” пред българската общественост в Чикаго.

ЖИВОТЪТ ТВОЙ - И УТРЕ ДА ТУПТИ

Дочака пак ти своя ден пореден.
Повярва ли, че той не е последен?

Над тебе виж се плиска дъжд от злато.
Навярно иде ненадейно лято?

Лицето в бръчки, дрехите връз тебе
облива въздух. Всичко е вълшебно!

Такъв дали ще може те познае
разбудената вече твоя стая?

Дали ще може? Не, не ще да може.
Но нека туй и миг не те тревожи.

Възтрогвай се на този ден пореден -
над теб гори пак слънцето победно!

И ти тръгни по улицата своя
и щом ме забележиш на завоя,

на теб ще кажа: “Добър ден, човеко!”
Ти също ще ми кажеш ласкаво и меко...

Отново ще изгрее кръг пореден.
Пореден - да. Но, Боже, - не последен!

КАКВО НЕ МОГА АЗ ДА СТОРЯ?

Все още слънцето изгрява,
с усмивка то ме озарява.

Все още срещам свестни хора,
които умно ми говорят.

Все още болката усещам
на чужд човек, на някой грешник.

Все още мога да раздавам
искри от моята жарава.

Все още мога в нощ дълбока
звезда да виждам светлоока.

Все още мога да се връщам
със трепет в бащината къща.

Все още мога без насита
да бъда мъдро любопитен.

Но знайте вие, че не мога
да найда думи зад пред Бога.

С които гръмко да го славя,
че жив сред живи ме оставя;

Задето още въздух дишам
и своя стих до късно пиша.

КЪСЕН СЕЗОН СРАМЕЖЛИВО ПРЕМИГВА

Сърцето ми трепти с вина
към теб - честита жена.

Честита си. Защото ти
и днес тържествено блестиш.

Блестиш все тъй каквато бе
под вчерашното ни небе:

с лице докосвано от мен,
във черна нощ, в сияен ден;

с нозе, изваяни от Бог, -
на земни майстор урок.

И тази хубост аз попих,
не знам дали тя стана стих?

Нима отплата е това -
нищожна шепичка слова?

Та, то бе нищо, казвам аз,
сега пред теб, в преливащ час.

Часът е късен в моя свят -
троха е той от кръговрат.

Към своя край, след светли дни,
това от мене запомни:

Сърцето ми живя с вина
към теб - честита жена,

дарила нежност в своя път,
без тъмни сили да я спрат.

Аз истината днес прозрях:
от твоя път частица бях.

НЕРАЗГАДАНОТО ВЕЧНО ОСТАВА

Рушат се нашите тела
от лош живот, от дума зла.

И плачат крехките души...
О, кой, защо и тях руши?

Суров, Всевишния мълчи,
далеч от нашите очи.

Не казва той: защо и как
над нас разстила плътен мрак.

Къде, кога ли той ще спре?
И като зейнало море

ще ни погълне в миг без глас
в нечакан ден, в безславен час.

Кажете ми: защо, защо
човек прилича на листо -

с пръстта се слива той без дъх,
ту ехо става, ту пък лъх?

Могъщ, Всевишния мълчи.
А питат нашите очи:

къде е тънката следа,
къде е малката звезда,

която светеше над нас
в беззвучна нощ, в ликуващ час?

Нима измама е била
мечтата, имала крила?

И пак Всевишния мълчи
пред нашите безброй очи.

И кръст немей, белязан кръст,
до тревен лист, над глуха пръст!

АМЕРИКО, СВЪРШИ КАКВОТО ТРЯБВА! ...

От Арлингтън извира черен вятър -
оттам разнася мъката посята.

Посята где? На Кенеди във гроба.
Угасна вече адската прокоба.

Мълчи сега прострелян президента,
загледан пак в измислената лента.

Защо мълчи? Кога ще проговори?
Най-трудното аз искам той да стори:

Убийците си сам да ни покаже
и сам след туй най-сетне ги накаже.

Защо пък сам? Америка къде е?
Нима по него вече не жалее?

На думи - да! Но другото не прави -
с бездействие безсрамно се прослави.

Позора скри и свикна да го влачи,
а той гори на нейните клепачи.

Кога и кой ли всичко ще разбули,
без страх пълзящ, без смут и пряко хули?

Като мъгла лъжата все се стеле,
че Осуалд от склада сам е стрелял...

Светът не вярва, жаден още чака
гигант неземен да пропъди мрака.

Каква измама - няма го гиганта,
на истината сплашен е гаранта.

Затуй зова от гроба да възкръсне
убития. И той да сложи кръста

на тайната, до днес от всички скрита,
виновните най-строго да разпита.

Да вярвам в туй - за мен е невъзможно,
дори да съм със чувство най-набожно.

Америко, това ли чудо чакаш?
Стресни се ти, дълга си не протакай!

ПРЕДИШНОТО ПРОСЛАВЯЙ С ВЪЗТОРЖЕНО СЪРЦЕ!

Аз получих прекрасна присъда:
през живота си с тебе да бъда.

Да вървя във неясни посоки,
неразлъчен от теб, светлоока!

Слънце пя и душеше ни зима -
ти остана жената любима.

И от дългия път ненадвита,
ти за пътища нови ме питаш.

Все си тъй неделима от мене
в жарки дни и във нощи студени.

И поели пътеката ясна,
приеми, че лъчите угасват

в онова, в неотменното време
дето всичко от нас ще отнеме...

Нека краят дошъл не те плаши,
поеми и последната чаша!

Поеми я, изпий без остатък!
Благославяй живота ни кратък!

ЗА ДА ОСТАНА СУХОЗЕМЕН ЖИТЕЛ

Аз се моля, всеки ден се моля
жива да е още мойта воля.

Сутрин рано в пътя си да крача
със отспали жизнени клепачи.

И да срещам близо и далече
свой побратим по мечта увлечен.

И роса по лист и връх да гледам
как едрей във утрото победно.

Пак лъчи от слънцето да слизат,
да обсипват бялата ми риза...

Тъй ще бъда, знам добре ще бъда,
жител земен с чакана присъда:

Песен взел, но сам и песен върнал,
както връщат - на браздата зърно.

ВЪЛНИ ТРЕВИСТИ СТИГАТ НАДАЛЕЧЕ

Трева кося - трева в ливади,
и росни капки мигом падат.

По мене падат, по земята,
от слънце още ненагрята.

Като дете Денят се крие.
Той всяка капка ще изпие.

Ще трепне сетне слънце едро,
ще бликне летен въздух щедър.

Картината ще стане друга:
със звучна багра, с пъстра хубост.

Тревата болка ще стаява,
в сено полека ще узрява.

Когато падне сняг, когато...
аз в плевника ще имам лято.

НЕЗЕМЕН ГЛАС ВНЕЗАПНО МЕ СПОХОДИ

Часовникът звъни, а вън е тъмно още -
сгъстена тъмнина, дошла от други нощи.

-Разсъмна, сине, хайде, работа те чака! -
Ослушах се, гласа на мама чувам сякаш.

Събудих се, погледнах в тъмнината.
Добре гласа аз чух, но няма я жената -

живот, която щедро някога ми дала.
Не е до мен - завинаги заспала

във гроб далеч оттук, прегърнала баща ми.
Гласът е глас, роден от земните измами.

Смутен, потънал в пот, поглеждам към небето.
Навън е мрак незрящ, но светло е лицето

на вечното небе. Сега до мене стигат
безчет звезди. И булото си тънко вдигат.

Така аз ясно виждам звездната картина.
Трепти, светлее тя след облика отминал...

Нима звезда е вече майка ми, която
умря през есен. Беше в двора лято?

Здрачен и тръпен, аз се питам и говоря,
но няма, няма вече кой да отговори...

ДЕЛНИК МОЙ, СВЕТИ МИ ОЩЕ!

Аз цяла зима дъх не си поемах,
звучеше глухо земната поема.

И съскащ вятър падаше връз мене,
дочувах как реката близко стене.

Сега пък дъжд от седмица не спира -
от зимното небе безспир извира.

Нима така настъпва вече краят?
Това ли трябва аз да разгадая?

Сърцето ми трепери като пламък,
но пламък плах във рухващ вече замък.

Изгрей, сезон, с треви и теменуги,
с разлистен клон и облак пеперуден!

... Затрепка слънце - сякаш птица цветна,
и тъжната земя с усмивка светна.

Възвърнал сили, днес отново крача,
и вече аз от зимата не плача.

Разбрах добре - ще срещам още зими,
И пролети за мене Бог ще има.

Макар и стар, на този свят съм нужен!