Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

Да прехвърлиш океана и кацнеш в Америка се оказва съвсем лесно. Удря те късметът, грабваш зелената карта и политаш заедно с мечтите си. Хубавото в страната на неограничените възможности те грабва още от летището. Американските филми, които си гледал захласнат в родината, оживяват пред теб. Очите ти шарят трескаво из огромното летище. Ето го прочутият американски полицай. Същият като от филмите, но истински. Гледаш, гледаш и не вярваш. „Боже, в Америка съм, не ми се вярва... възможно ли е това?„ – питаш се и ти идва да се ощипеш. Приятелите те посрещат. Прегръдки, целувки, та даже сълзи от радост. Товарите куфарите и американският автомобил те понася по пътищата на Америка. Няма как да не грееш от щастие. Дишаш усмихнат, отпуснат и горд от себе си.
Само седмица по-късно си успял да си намериш работа. Разбира се, не тази, която си работил в България. А тази, която, ако си там, не би и помислил да работиш. Това го разбираш много бързо. Миеш подове, лъскаш витрини, изхвърляш боклуци, подкрепяш стари хора на разходка, къпеш ги, храниш ги и ги чакаш пред тоалетната. И ако когато пристигна в Америка ти идваше да се ощипеш от радост, то сега ти идва да се ухапеш, ... ама не от радост. Твоята професия тук я забравяш. Бързо разбираш, че за да върнеш малко от усмивката си, трябва да започнеш живота си от начало. Тук трябва да се докажеш, като изкараш професионални курсове, завършиш специализирани училища. Най-тежко е на нашите лекари. Те бързо усещат липсата на допира с пациентите. Хипократовата клетва, която са положили в България, тук виси във въздуха. Може да си много добър лекар, но без американската диплома ти нямаш право да дадеш и първа помощ, камо ли да практикуваш. И затова тези, които са на „ти” с английския, се хвърлят в битка да защитят дипломата си в някой престижен университет. Така е, защото американската мечта минава през учебните заведения.
Позволих си този увод, защото скоро гостувах на наши семейни приятели, вече лицензирани лекари в Америка. И двамата са прекрасни млади хора и добри български лекари. Като много от нас са издържали и преминали през кошмарния стрес на оцеляването в началото на емигрантския живот. Неписаното правило поне за повечето от нас е, където те посрещнат, там пускаш корени. Те останаха в Ню Джърси, защото кацнаха в Ню Йорк. И днес, тринадесет години по-късно, те гледат на Америка от друг ъгъл.
Още като влезеш в двора на голямата им нова къща, усещаш българското. Няма как да не забележиш делвата с мушкато, розовото сакъсче и стотиците калдъръмчета около пътеката, които греят разноцветно, опасали цялата къща. В малката импровизирана градинка се поклаща лъскава зелена чушка, а до нея се пъчи червен домат. Магданозът е избуял, а копърът се усеща отдалеч. Въпреки все още недовършения строеж, дворът е чист и подреден. Огромните дървета хвърлят сянка, закривайки с нашумилите си клони напора на горещите слънчеви лъчи. Водата в големия басейн примигва на отразяващото се слънце и те примамва. От двата гаража надничат черен Мерцедес и винен джип Акюра. Пред тях е спряло черното БМВ на д-р Димитрова, а фолцвагенът на сина им се е кротнал под сянката. В двора е тихо, спокойно и приветливо. Нашите домакини са усмихнати и радостни. Защото те вече се чувстват успели българи. Докато отпивахме от студената българска ракия и замезвахме от богатата шопска салата, в сянката на двора ме осени приятна идея. Реших да полюбопитствам с едно кратко приятелско интервю.
След малко колебание д-р Десислава Димитрова се съгласи на това импровизирано интервю и. Ето какво разказа тя за читателите на вестник „България” – Чикаго.

Д. Карабонев – Деси, днес животът в Америка за теб и твоето семейство е спокоен и приятен. Но така ли беше в началото...?
Д-р Димитрова - За началото (поклаща глава) не ми се ще да си спомням. Сигурно няма да кажа нищо ново, защото повечето българи са били като нас. Трябваше да работим нещо, и то здраво, за да оцелеем. В началото започнахме като продавачи в магазин, като упорито търсехме начин да се запишем някъде да специализираме медицина. Успяхме в престижния университет на Филаделфия Hahnemann University (сега Drehel Uniwersity), преминахме и през Temple University Medical School. Mного пътувахме и се наложи да се преместим и заживеем в Пенсилвания, тъй като оттам университетът ни беше по-близко. След приблизително десетгодишни перипетии по университети, болници и департаменти най-сетне приравнихме лекарските си дипломи и с малко късмет успяхме скоро да започнем да работим по специалноста си. И ако позволиш да цитирам заглавието на твоята книга, ще кажа, че намерихме себе си.

Д. Карабонев – Десет години. Това е много време. Вероятно най-трудните години за вас в Америка.
Д-р Димитрова – Така е. Беше много трудно. Работехме и учехме. Понякога времето не стигаше за сън. Бяхме изнервени. Обвинявахме се глупаво и си изкарвахме яда един на друг. А и на няколко пъти си събирахме багажа за България. Но слава богу, издържахме. И сега от позицията на днешно време си мисля, че това беше едно голямо изпитание за нас. И не бих го заменила за нищо друго, защото тази държава ни научи да се борим и отстояваме това, което сме постигнали.

Д. Карабонев – Какво работите сега?
Д-р Димитрова – Лицензирана съм в Америка да практикувам и имам специалност по „Вътрешни болести”. В момента се занимавам с „медицина на съня” към един от големите регионални медицински центрове в New Jersеy, Capital Health. Срещата с моите пациенти отново страхотно ме удовлетвори. Но основната ми работа е провеждане на клинични проучвания към една от най-големите фармацевтични компании в Америка, Bristol Myers Squibb, към която работя като глобален медицински директор. Съпругът ми също е лекар и работи за друга голяма фармацевтична компания, Sanofi – Aventis, където е медицински директор по сигурността на лекарствата. Синът ни върви по нашите стъпки. Скоро ще получи лиценз за парамедик, като ще продължи да усъвършенства медицинските си знания в университета Rutgers University. Самата аз съм израснала в лекарско семейство и знам много добре, че това е повлияло за избора на моя път. Майка ми е педиатър и дори и на седемдесет и две години продължава да практикува в България. От нея съм запомнила, че лечението започва с благата дума и с първия поглед на пациента.

Д. Карабонев – Между нас, българите, се шири мнението, че българските лекари са по-добри . И че тук американските разчитат изцяло на медицинската апаратура.
Д-р Димитрова - Не бих казала. Тук стилът на живот на един медик е изключително натоварен и много ангажиран. Нощни дежурства, дежурства по празници. От гледна точка на практиката и това какви възможности има в Америка, бих казала, че възможността за израстване тук е по-добра.

Д. Карабонев – Като каза за позицията ти от днешно време, искам да те попитам поставяш ли вече твоето семейство в графата „Успели българи”?
Д-р Димитрова - Ако моята удовлетвореност от постигнатото е достатъчна, за да се впиша в тази графа – да. Защото животът ни вече е спокоен. Много по-приятен и изпълнен със смисъл. Двамата със съпруга ми работим това, което винаги сме искали да работим. Имаме достатъчно време за личен живот. Тук в този щат, където живеем, културният живот е на много високо ниво. А също така сме много близко до Филаделфия и Ню Йорк сити, където възможностите за развлечения са прекрасни. Може да се каже, че работим много, но така също и имаме много по-голяма възможност да се наслаждаваме на живота.

Д. Карабонев – Не може да не те попитам: Липсва ли ти България?
Д-р Димитрова – Да, безспорно. Тя няма как да се заличи. Това е невъзможно. Тринайсет години тук далеч зад океана тя ще си остане нашата родина. Правим всичко възможно да си ходим по-често. Защото тя наистина ни липсва. А заедно с нея и най-близките ни. Тук компенсираме липсата и с българска музика, български филми. А вече имаме и българска телевизия. Макар и да сме по-малко тук, българите се събираме, с повод и без повод.

Д. Карабонев – Какво би казала на нашите сънародници?
Д-р Димитрова - Да продължават да обичат България и никога да не забравят от къде са дошли. Но и да обикнат Америка, защото тази страна предлага невероятни възможности за хората, които са упорити.

Д. Карабонев – Благодаря ти, Деси, за мен беше приятно да поговорим на тази тема. Надявам се, че и на читателите на вестник „България” също.
Вдигахме отново наздравици и кехлибарената течност политаше приятно в гърлата. Притваряхме очи и усещахме дъха на България. Разговорите се уплитаха в теми различни, унасяхме се и забравяхме, че сме далеч от родината. Тази топла юлска вечер домът на Деси и Светльо беше едно малко, мило кътче от България. Tяхното спокойствие на успели българи можеше само да ни радва.



Добри Карабонев
Специално за вестник „България” от New Jersey