Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

В историята на всяка футболна нация има 10-15-20 двубоя, които са перлите в огърлицата на успехите и които никога не може и не бива да бъдат забравяни. Днес ще си спомним за две изключителни срещи, с които българският национален отбор изгря пред света и показа на всички нации, че трябва да се съобразяват с нас.
На 16 декември 1961 г., точно преди 50 години, българският национален отбор по футбол се класира за пръв път на световните финали в Чили. В допълнителен мач бараж на миланския стадион "Сан Сиро" (днешеният "Джузепе Меаца”) България побеждава Франция с 1:0 с гол в 47-та минута на Димитър Якимов-Митата.
В квалификациите България е в група с Франция (бронзов медалист от последното световно първенство в Швеция) и аутсайдера Финландия. В тогавашната система и правила на играта не се зачита головата разлика и резултатите от преките двубои. При равни точки в класирането се назначава бараж на неутрален терен. Именно благодарение на баражите, България се класира на първите си две световни първенства в Чили 62 и Англия 66. За шампионата в Чили, головата ни разлика в квалификациите е 6:4 срещу 10:3 за "петлите". Балансът от директните мачове също е в тяхна полза - Франция ни побеждава с 3:0 в Париж, а ние ги надиграваме цял мач в София и чак в 89-та минута, с гол на Христо Илиев-Патрата, успяваме да ги бием с 1:0.
След като Франция прави невероятно впечатление на световното през 1958 г. в Швеция, където вкарва повече голове от шампиона Бразилия, в Европа всички смятат французите са безспорен фаворит, даже фактът, че се е стигнло до допълнителен мач, е приет в Европа с нескрита изненада.
Треньорът - Георги Пачеджиев-Чугуна, определя отбор в състав: вратар - Георги Найденов (ЦДНА), в защита - Кирил Ракаров (ЦДНА), Иван Димитров ("Локомотив”, Сф), Димитър Димов ("Спартак", Пд), Васил Методиев ("Локо", Сф). Халфове - Петър Величков ("Славия"), Никола Ковачев (ЦДНА), Христо Илиев ("Левски"), Димитър Якимов (ЦДНА). В атака - Тодор Диев ("Спартак", Пд), Иван Колев (ЦДНА).
Според официалните източници по трибуните на Миланския "Сан Сиро" на мача присъстват 34 740 зрители, от които около 20 000 са французи. Двубоят започва в 14:00 часа местно време, а съдия е италианецът Кончето Ло Бело, един от най-авторитетните арбитри по онова време.
Непосредствено преди началото, френски запалянко се опитва да провокира нашите национали - протяга към тях жив петел. Най-близо до него е левият ни защитник Васил Методиев, който не му остава длъжен. Бъдещият старши треньор на "Левски", тогава играч на "Локо" (Сф), прави недвусмислен жест с ръка, показвайки как след края на мача главата на петела ще бъде откъсната, а самият той - набучен на шиш, опечен и изяден.
След последния сигнал около 200 българи на трибуните на “Сан Сиро” обезумяват - България за първи път е на световни финали. Този мач слага начало на серията от четири поредни класирания Чили 62; Англия 66; Мексико 70 и Западна Германия (ФРГ) 74.
Коментари след паметния мач:
Георги Пачеджиев-Чугуна, треньор: „По-добрият отбор победи. Нашата воля, нашият устрем и нашата техника надделяха. Доволен съм от всички играчи, които изпълниха добре своя дълг и своите задачи. От 30 години съм в нашия футбол, но за първи път виждам такъв български успех, за първи път изживявам такава голяма радост”.
Кръстьо Чакъров, помощник-треньор: „Силата на нашия тим се създаде в упорити тренировки и в дружен колектив. Той излезе с голямо желание да покаже хубав футбол и, струва ми се, го направи въпреки напрежението и нервите. Особено забележителна бе устойчивостта, която той прояви в критичните моменти преди края, за да запази своето превъзходство. Като колектив стояхме много по-високо от французите”.
Петър Величков: „Теренът беше много тежък, много изтощаваше. Накрая ме заболяха прасците на краката и когато след последния сигнал отивах да целуна Найденов, краката престанаха да ме слушат и затова паднах на земята. Задачата, която ми бе възложена - да подкрепям всяка акция вляво или вдясно, изискваше доста движения”.
Христо Илиев-Патрата:” Видях някои играчи от френския отбор да целуват разни талисмани. А аз ето какво целунах преди мача (показва снимката на своята малка дъщеря). Тая снимка нося винаги със себе си. Тя ми напомня за семейството и Родината. Играхме един хубав, макар и тежък мач. Затова сега радостта ни е толкова по-голяма”.
Димитър Якимов-Митата: „Този слънчев ден на стадион "Сан Сиро" ще запомня за цял живот, защото в него вкарах най-скъпия си гол в своя макар и кратък футболен живот досега. Голът си е гол и като голмайстор ще бъде записан Якимов, но, за да се стигне до гола и до нашата победа, вложи сили целият колектив. Тук аз включвам и треньорите, които много работиха за нашата подготовка”.

На 29 декември 1965 г., преди 46 години, на "Стадио комунале" във Флоренция в мач-бараж за финалите на световното първенство в Англия, България побеждава Белгия с 2:1 с два феноменални гола на Георги Аспарухов-Гунди, отбелязани в рамките на една минута. На следващият ден 30 декември френският вестник „Екип” слага на първа страница голяма снимка на момента, в които Георги Аспарухов забива с глава първия гол за българите.
В квалификационната група България е с фаворизирания отбор на Белгия и Израел. След 3:0 в София и 0:5 в Брюксел, българите смазват "червените дяволи" - един отбор, който по това време се радва на победа над световния шампион от 1962 г. Бразилия с 5:1, надвил като гост и евроколосите Испания и Франция, завършил наравно с Англия на "Уембли". Белгийците са разчитали на надъханата си публика и са си мислили, че мястото в Англия е запазено за тях. Българската група е била малобройна, но е развявала гордо своя трибагреник и е скандирала „Българи Юнаци”. Местната публика повече е симпатизирала на нас, българите, може би просто, защото цветовете на италианското и нашето знаме съвпадат.
Коментар след мача на покойния доайен на българската спортна журналистика - Владимир Божиков:
„Наистина, как да се разкаже всичко онова, което се разигра пред очите ми на флорентинския стадион, което и досега ме кара да се гордея с футболните качества на българина. Но нещо все пак ще споделя:
* Невероятната вратарска игра на Жоро Найденов.
* Силата и мощта на Добромир Жечев, около когото белгийците се пръскат като пилци.
* Нечовешката работоспособност на Димитър Ларгов, който показа на съперниците от другия край на Европа как българинът въплъщава понятието "самопожертвователност".
* Виртуозните голове на Гунди, които накараха романтична Флоренция да се върне в блестящата футболна реалност от средата на ХХ век. Големият ни майстор показа и образци на помощ и взаимодействие с младия Петър Жеков, за което навярно и до сега тогавашният дебютант, представил се също много добре, си спомня с добро чувство.
* Иван Колев, който в критичните за нас моменти (а те бяха много и много) забравяше собственото си "его" и великолепните си нападателни качества, и се връщаше неуморно назад, показвайки чудеса от всеотдайност, а с брилянтната си техника просто правеше кривогледи "дяволите" от Ламаншкия бряг.
* Нека не забравяме и човека, който стоеше зад всичко това - "чешкият магьосник", треньорът Рудолф Витлачил.”