Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

“Ликувай от радост, дъще Сионова, тържествувай, дъще Иерусалимова: ето, твоят Цар иде при тебе, праведен и спасяващ, кротък, възседнал на ослица и на младо осле, син на подяремница” (Зах. 9:9).
С тези думи, старозаветният пророк Захария изразил възторга си, предузнавайки днес празнуваното от нас събитие.
Няколко дни преди Своята кръстна смърт, Спасителят влязъл тържествено в Иерусалим. Многоброен народ Го посрещал с радостни викове, постилайки пътя Му с палмови клони. Стотици ликуващи от радост гласове приветствували Спасителя с “Осанна! Благословен е идващият в името Господне!”. Това народно приветствие свидетелствувало, че Христос бил посрещан като Бог, защото “осанна” означава “спаси”, а спасението принадлежи единствено на всемогъщия Бог.
Стеклото се народно множество прославяло Христа за сторените от Него чудеса и особено за възкресяването на четиридневно пребиваващия в гроба Лазар. Затова именно възторженият народ възклицавал: “Благословен Царят, Който иде в името Господне! Мир на небето и слава във висините!” (Лук. 19:38) или с други думи казано, това означавало: “Ангелите ликуват на небесата, радвайки се за нашето единодушие”.
Този народен възторг не бил чисто духовен плод. Заразени от националната гордост, стеклите се многобройно юдеи предполагали, че в този момент се сбъдват политическите им очаквания, че е настъпил дългоочакваният момент да провъзгласят Христа за свой цар.
Въпреки всичката тържественост на този момент, ликът на Спасителя бил опечален и в очите Му напирали сълзи; Господ Се чувствувал самотен сред многолюдната, възторжена тълпа, знаел, че никой не Го разбирал - дори и най-близките Му ученици се поддали на общия ентусиазъм.
Въпреки всеобщия възторг, Господ рекъл просълзен пред стените на столичния град: “да беше и ти узнал поне в този твой ден, какво служи за твой мир!” (Лук. 19:42). Бидейки Сърцеведец, Спасителят знаел, че само след няколко дни същата тази ликуваща и привествуваща Го тълпа ще се обърне срещу Него с обвинение, че е измамник, защото Той няма да оправдае земните им очаквания. Същите тези хора, които сега Го приветствуват с “осанна” , само след четири дни ще крещят яростно ненавистта си с “Разпъни Го!”, защото Господ не удовлетворил суетните им надежди.
В този тържествен празничен ден, когато масово християните се стичат в храма не толкова заради богослужебната прослава на Господа, а за да си вземат върбово клонче, нека спрем вниманието си върху детайла от земния живот на Иисус Христос и всеки един от нас изпита собствената си съвест.
Какво точно празнуваме днес? Какво евангелско събитие спомняме и какво е личното ни отношение към него? При всичката тържественост на православното богослужение, при всичкото множество народ, който си спомня за Бога едва ли не веднъж или дваж годишно, не припомняме ли в крайна сметка истината, че човечеството не се е променило много от онова евангелско време?
“И тогава видимостта била тържествена - отбелязва св. Теофан Затворник, - но Господ гледал на невидимото душевно състояние на тълпата и го намерил достойно за плач. И нашите църковни празници създават илюзията на празничност, но такава ли е действителността?”
Защо ли тогавашната иерусалимска тълпа, боготворяща Христа, Му изменила толкова бързо?
Главната причина за народното разочарование, както ни свидетелствува светото Евангелие, се състояла в това, че от Спасителя се очаквало нещо, което Той не можел да даде. Народът очаквал от Христа да осъществи неговите мечти и надежди, очаквал удовлетворение на националната гордост и когато множеството видяло, че Господ не му се подчинява, то яростно Му се разгневило и в единодушие множеството народ Го възненавидял.
Точно така бива и в духовния живот. Твърде често християни, които започват религиозен живот, си поставят лични цели без да сторят труд да узнаят какво Бог очаква и иска от тях. Не са малко онези, които обръщат погледа си към религията, мислейки си, че материалното им благополучие ще се ползува от Божието покровителство и личните им мирски дела ще потръгнат по-успешно. Други пък гледат на религията като на средство да направят кариера или пък като възможност да се благоустроят в живота.
Трети възмечтават за власт и слава, почести и влияние в качеството си на религиозни дейци. Други пък, които са настроени изключително мистично, очакват да достигнат твърде скоро духовните плодове - святост, силна молитва и не на последно място чудодействие.
Във всичките тези и подобни случаи, човек отрежда на Бога недостойна за величието Му служебна роля, искайки от Него изпълнение на своите егоистични желания. Може да се каже, че подобни желания няма да дадат истински душеспасителни резултати. Нещо повече дори, разочарованието предизвиква у някои дори вражда към Бога и не е изключено да доведе до душевна гибел.
Има и друга категория християни, които се отличават със своята ревност към църковния живот. Това предполага известно благочестие, т.е. живот, според евангелските заповеди. За голямо съжаление, именно сред тази активна църковна категория се забелязва някаква външна ревност, но вътрешно безразличие към евангелските заповеди. Нещо повече и ужасяващо дори. Болшинството ревностни християни не са чели поне веднъж в живота си Евангелието. Те се заблуждават и самозалъгват, че сладките им приказки ще им обезпечат вечния живот.
Бог няма нужда от нашата църковна празничност. Той, по Своето човеколюбие е допуснал нашите празници и приема богослуженията ни в очакване всеки един от нас да прави редовна равносметка до каква степен е Христов последовател; до каква степен е усвоил евангелското учение и до каква степен Евангелието е ръководен принцип в живота ни. Ето, тази равносметка се прави в Тайнството Покаяние или Изповед. Редовната самопроверка, покаяние за допуснати грешки и горещо желание за лично усъвършенствуване, както и дейна проява на евангелската любов към ближните са признаците за истинско християнство.
Колкото до любовта ни към Бога, тя няма нужда да се афишира. Тя се измерва по редовността на молитвата ни или общуването ни с Бога. Можем ли да твърдим, че обичаме някого, ако не беседваме с него? Можем ли да убеждаваме околните, че ние сме църковни или дълбоко вярващи в Бога, ако не само че не Му се молим, но дори и не познаваме Закона Му? Прочее, нека в този празничен ден се замислим дали Христос не плаче и за нас, гледайки на душевното ни състояние, въпреки че присъствуваме на празничното богослужение и създаваме впечатление да сме в духовен възторг. Нека се вслушаме в съвестите ни дали Господ не ни казва същите думи: “да беше и ти узнал поне в този твой ден, какво служи за твой мир!” и душеспасение.
Нека в този високо тържествен момент се замислим сериозно и се побоим да не би да се отнесат към нас думите на Спасителя: “Тоя народ се приближава до Мене с устата си и Ме почита с устните си, а сърцето му стои далеч от Мене; ала напразно Ме почита..” (Мат. 15:8-9).

Материалът е предоставен от БПЦ "Св. Иван Рилски - Чудотворец" - Чикаго