Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

11 септември 2001 г.

Америка плаче! Мълчаливо!... С достойнство!... Но плаче...
Плаче за мъртвите си деца... За невинните мъртви...
Америка плаче и за близнаците. За стоманените близнаци... Високи, стройни, красиви!
Казват, че когато вечер младата Америка спи, близнаците си говорят с космоса...
Казват, че те, близнаците, разказват на безкрайния космос историята на своята Америка!... Как се е родила, как е пораснала, колко млада, силна и прекрасна е станала... и как си мисли, че няма скръб, бедност, остаряване, нищета, врагове... и смърт!...
„America under attack.”
- Какво е това?!
„America under attack.”
- Какво става?!
„America under attack.”
- О, Господи!... Какво се случи!... Как се случи?
Tuesday! Вторият ден от седмицата... Лош ден! Възможно най-лош ден...
11 септември 2001 година.
Първият самолет плуваше спокойно и величествено в синьото небе... Разтърсваше леко стоманените си криле, гъделичкаше белите облачета, а те усмихнати отскачаха в страни...
Джетът изпълняваше полет Бостън-Лос Анжелес...
Беше прекрасна утрин!...
Една от онези утрини, в които човек ей така, без всякаква причина и без всякакво сериозно основание се чувства безкрайно радостен от това, че диша, вижда и усеща живота, сгушен в някое кътче на зелената планета.
Сега щастливият човек летеше във въздуха!...
Беше победил небето!...
И това го правеше горд!
Истински горд!...
Сякаш се беше доближил до Бога!
Наближавахме Манхатън... Да... да... ето я Статуята на свободата, вдигнала високо факел, сочещ като че ли единственият верен път...
Това пък какво е? – толкова блестящо, лъчезарно и светло?
Ах... да... ама разбира се... Слънцето целуваше близнаците! Това го правеше всяка сутрин, откакто ги беше зърнало за първи път!...
А те му се усмихваха с всичките си метални конструкции, бодваха го с отразените лъчи и тази мила закачка близнаците не пропуснаха нито веднъж цели тридесет и пет години, откакто човекът с главна буква ги беше сътворил.
Бяхме отминали вече двата символа на Америка, когато... когато изведнъж самолетът направи лек, безшумен завой, потрепери някак си зловещо, засили се... полетя, не, стрелна се като зла оса и се заби право в сърцето на първия близнак!...
Трясък!... Оглушителен трясък. Черна дупка... черен дим, безшумни стенания... разкъсани човешки тела... Летящи човешки тела... болка... разкъсани летящи алуминиеви парчета и ... и... няма възух... няма дихание, няма очи, няма нищо, нищо, тъмно е... Тъмно... мълчание... и смърт!...
Аз съм мъртва!...
Това ли е то?!...
Едно мигновение!...
Ах... Ах... Ах!...
Нещо много леко и много бяло, нещо като въздишка на пеперуда се отделя от моето мъртво тяло и това нещо сякаш започва да диша... да усеща... Мисли... и това нещо съм пак аз... и в същото време не съм аз... защото нямам тяло, ръце, крака, глава... нямам нищо, което да ме определя като човек...
Но това са моите мисли, моите чувства... моята обич, моята безкрайна като вселената обич... към всичко и всички...Към съществуващото и несъществуващото... Колко е странно! Смъртта не е чак толкова страшна... Тя е страшна само за живите, за мъртвите не!... Не е!...
Какво е това?! Нещо ме тегли, нещо ме дърпа бързо и упорито... На къде? – питам безгласно... На къде?... Никой не отговаря. Сега летя, летя и не съм сама... усещам го... И вече не питам, защото зная... зная...
Аз летя към втория самолет, връхлитам в него...
Господи! Какво е това?... Замръзнали в смъртен ужас пасажери, вперили очи в нищото!...
Самолетът прави същия завой, засилва се... застава на крило и се впива със зъби на чакал в беззащитното тяло на втория близнак...
Умирам за втори път!...
Душата ми се гърчи, душата ми ридае, но не спира да лети... лети бързо, все по-бързо и настига третият... Тела... мъртви тела, прерязани гърла... застинали в ужас мъртви очи, а между тях мургави мъже с поглед на мъртъвци...
Това са Те... терористите. Убийците!... След броени секунди и те ще са мъртви... но какво от това...
Сега ме боли повече, нищо, че нямам тяло... Боли ме душата, боли ме за тези, които умираха за първи път...
Господи! О, Господи, колко е страшно!...
За трети път умрях с третия самолет.
Това, което ще помни моята душа през дългото пътуване между звездите, преди новото ми раждане, са побелелите коси на пасажерите миг преди третия удар!...
Сега Америка плаче! Мълчаливо!... С достойнство!... Но плаче!
Плаче за мъртвите братя и сестри, майки и бащи, които не може да върне на близките им.
Но Америка ще върне близнаците. Още по-високи, по-здрави и усмихнати от всякога!
Америка се закле!
Америка ще върне близнаците на Америка!